“History Consumes Culture in Bulgaria”

Emil Georgiev from the Trud Daily conducts an interview with Prof. Ivaylo Znepolski, Director of the Institute for Studies of the Recent Past and lecturer at the Sofia University.

Only in Bulgarian!

– Проф. Знеполски, как си обяснявате изобилието от изложби и събития, които представят по един умилително забавен начин живота преди 10 ноември?

– От една страна, има носталгия, а от друга – по-младите хора, които не познават времето на комунизма в битов план, изпитват любопитство. (Впрочем, тази носталгия има конкретни политически генератори.) В сравнението между вещите от онази епоха и вещите на българския ранен капитализъм те намират някакво меко осъждане на предишния режим и може би черпят самочувствие. Дъвката “Идеал” и шоколадът “Крава” са инструменти за осмиване на режима и преодоляването му чрез душевна щедрост и опрощаване. Във всеки случай мотивите се преплитат. Но има опасност разглеждането на комунизма и соца като взаимозаменяеми понятия да доведе до преместване на акцента от политическото явление към артефакта.

– Защо много рядко се сещаме за другата истина – лагерите, показани в изложбата в Националната художествена галерия, които определяте като “срамната тайна на режима”?

– Поколенията, през които е преминал валякът на годините и по-дълбоко са осмислили преживяното, няма как да не са чувствителни към насилствената природа на комунизма. На Кръглата маса за лагерите един бивш лагерист каза: “Най-накрая да видим една изложба за онова време без портретите на Живков и сие.” Меката форма на отрицание на комунизма очевидно е свързана с годините, в които обществото не събра куража да застане лице в лице с реалностите на режима и да обсъди чертите, които в открит или прикрит вид през цялото време са изявявали истинската му природа. Надявам се, че макар и бавно, обществото съзрява и се освобождава от неудобството и страха да говори за миналото.

– Преподавате и у нас, и във Франция – различават ли се нашите студенти от френските?

– Как да сравняваме едно трудно изграждащо се и едно отдавна добре структурирано общество? Във Франция са налице необходимите политически и интелектуални инструменти за разбиране и оценка както на миналото, така и на настоящето. Там не е трудно да се изгради консенсус по най-сложните казуси в ключа на безпощадна критичност. От лични наблюдения знам по какъв начин се говори за неща като: колаборационизма и френското съучастие в унищожаването на евреите, колониалното минало, войната в Алжир, събитията от май 68-а, времето на Дьо Гол или Митеран… Тези проблеми не само присъстват постоянно в публичното пространство с категорични оценки, но са и част от учебните програми. Младите хора са изключително будни, те са в авангарда на социалните движения и не пропускат случай да защитят правата си и изразят недоволство.

– А у нас?

– Метафора на състоянието е Студентският град – нещо средно между спален чувал и вертеп, място за набавяне на свежа плът. Ще дам един пример за сравнение: в най-големия университетски кампус край Бордо, в който живеят и учат 50 хил. студенти, има само едно кафене и един ресторант в периферията му. В замяна на това има огромна четириетажна библиотека, която работи цяла нощ. Голяма част от младите хора у нас са изцяло аполитични. Има студенти, които не знаят какво е станало на 9 септември 1944 г. Развиват се симптоми на ранен конформизъм и консумативизъм. Медиите, а и деформациите в демократичния ни живот насаждат моделите на чалга културата за красив и лесен живот, за бърз успех без особени усилия. Рядко се среща желанието за сериозно инвестиране на усилия в образованието, но и реалността не дава много примери как това е свързано с успеха.

– Тези дни излезе “История на Народна република България”, на която вие сте редактор и автор на предговора и някои от главите. Кое е най-голямото културно противоречие на комунизма?

– Ще посоча два парадокса. Първият е, че комунистическата държава инвестираше щедро в сферата на културата, като в същото време правеше всичко възможно да ограничи възможността да се развива свободно.

За тази цел бе създадена една свръхпрослойка, наричана художествено-творческа интелигенция, чиято задача беше отвътре да контролира сферата.

Творчеството, в противоречие със самата си дефиниция (автономност, индивидуалност, инициатива) бе ограничено и тласкано към придатък на пропагандната машина на режима. Не казвам, че по времето на комунизма не са съществували и качествени творци, но те се брояха на пръсти. Реализираха се в мъчителна борба с ограниченията – благодарение на талант, кураж, случайност или връзки. И тук е вторият парадокс: културата бе подчинена, но играеше важна роля. Нарушаването на някои забрани в сферата на съдържанието и изразните средства беше източник на засилен интерес от страна на публиката и на особен престиж за творците. На фона на тоталния контрол върху обществото единствено културата бе в състояние да намери пролуки и да надхитри системата. Това определя и изключителното й място в живота на обществото – липсата на истински политически събития е заета от културни събития. Има и един друг парадокс – концепцията за интензивното й и планово развитие, но той предполага дълъг разговор…

– А кой е културният парадокс на българския посткомунизъм?

-Основното противоречие е, че в контекста на промяна на политическия и икономически модел, в ситуация на криза и на бедност избуя необуздана култура на хедонизъм и на разточителен консумативен манталитет. Опитът на интелектуалците, излизащи от комунизма, се оказа непригоден, а опитите да се намери адекватен език за ситуацията, макар и да не липсват, все още не са се доказали и не са извоювали признание. Голямата трансформация изисква концентрация на усилия и, следвайки Макс Вебер, една протестантска етика на пестеливост и съзидателност. В общокултурен план – не се появи предприемаческа прослойка, пропита от ценностите на труда и увеличаване на благосъстоянието. Вместо това средствата отиват за показна консумация: скъпи автомобили, яхти, бижута, фолк певици и т.н. Властва манталитетът на изневиделица забогателия плебс.

– Може ли да търсим корените на днешните масови увлечения по врачки, магове и “феномени” в склонността на Людмила Живкова към езотериката и институционализирането на Ванга?

– Не бих й приписал и този грях. Нека не забравяме, че и много интелектуалци направиха пътека към Петрич. Баща й също посещаваше Ванга, дори заведе Брежнев при нея. В това може да видим знак на залез на комунистическата догма. Културните корени на българския комунизъм водят към дълбините на традиционната селска общност. Градските, социалдемократични елементи в комунистическото движение, доколкото ги имаше, много скоро след завземането на властта бяха маргинализирани и отстранени. Днес избуяването на суеверията е комбинация от безпътица, екзистенциална криза и търсене на опори в традиционната култура и свързаните с нея практики. Остатъци от традиционната племенна култура компенсират недостига на модерен рационализъм.

– Защо 20 години след края на тоталитарния режим в културния елит почти няма промени?

– Бедата не е в това, че едни и същи личности продължават да са активни (творческото дълголетие е респектиращ факт), а в това, че повечето от тях творчески са останали в отминалата епоха и политическата конюнктура като аксесоар ги влачи и настанява в центъра, не на културния живот, а на публичното внимание. Във водещи среди на БСП витае разбиране за културата и културния престиж, силно приближаващи се до модела на късния комунизъм. Те не успяха да се адаптират към новите условия и новите културни потребности. И не е толкова страшно, че властта ги закичва с медали, колкото това, че медиите, следвайки държавния ритуал, ги възпроизвеждат, без реална тежест в обществото, като авторитети. Появиха се талантливи творци от новите поколения, но те са изправени пред невидимата стена на непубличността. Те, разбира се, имат своите кръгове от почитатели и с времето влиянието на тези кръгове ще расте, тъй като творчеството им отговаря на потребностите на днешния ден.

– През 1977 г. на среща с литератори Тодор Живков казва: “Гръбнакът на българската култура е политически.” Какъв е той днес?

– Днес той не е политически, но има многопосочен натиск да бъде моделиран в националистическия регистър. Отвореното общество и глобализацията поставят под силен натиск малките национални култури. Неконтролирани потоци от културни продукти заливат пазара и изтласкват в ъгъла нашата слаба културна индустрия. Тя не е конкурентоспособна, но нищо не може да замени нейните послания. При това положение е странно, че не среща подкрепа от институциите. Те залагат на историческото минало и на историческото наследство, не само като национален маркер, но и като нещо, което в момент на криза на политическите идентичности може да ги легитимира. Анализирайки състоянието на работническата класа в Англия през ХIХ век, Маркс казва: “Овцете изядоха хората”, имайки предвид, че текстилната индустрия, която се нуждае от вълна, е изтласкала селяните от земята. У нас съществува опасност историческото културно наследство да изяде живата култура. Рискуваме да изпаднем в един вид културно некрофилство. И най-дребният предмет, изровен от тракийските гробници, заема водещо място в телевизионните новини. Същото е и с препогребването на неясните мощи на българските ханове… В центъра на вниманието трябва да бъде живата култура и това от нея, което говори за съвременния живот и проблемите на съвременните хора… Историята трябва да се изследва и изучава, но не за да се остане при нея, а за да се обясни настоящето и по-мъдро да се гради бъдещето.


в-к “Труд”, 19 ноември, 2009 г.