В-к Култура публикува статия на проф. Ивайло Знеполски, която представя доклада му от провелата се през декември 2008 г. публична дискусия „Пражката пролет ’68 и България„. Авторът прави паралел между кампаниите на комунистическата пропаганда по време и след военното наглуване в Чехословакия и начина, по който съвременните масови медии в България отбелязватучастието на български войски в окупацията.
Войнишкият дълг – една трансисторическа и трансидеологическа конструкция
Ще построя своя текст върху два факта: една книга с писма на войници от българската армия, участвали в окупацията на Чехословакия през 1968 г., озаглавена «Войнишки писма», публикувана след «изпълнената мисия», и коментарите за българското участие в окупацията 40 години по-късно, такива, каквито ги намираме в българските медии.
Издаването на книгата «Войнишки писма» (съставител Георги Георгиев, Държавно военно издателство, София, 1969) поставя редица въпроси, чийто отговор е грижливо скрит между редовете й, но напълно достъпен за един интерпретативен прочит. Първият въпрос е: какво се е целяло с нейното публикуване? Книгата излиза точно една година след събитията от август 1968, в момент, за който може да предположим, че са отшумели, поне в българското общество. Очевидно в комунистическата партия и армията е имало съмнения в това. Отбелязване на годишнината от смазването на чехословашкия опит за реформи и установяването на «социализъм с човешко лице» цели да припомни на българското общество още един път обречеността на всякакви опити да се постави под въпрос статуквото. С оглед на това може да определим книгата като пропаганден продукт и в качеството й на такъв да я заподозрем в манипулиране на източниците, които използва. Какъв би могъл да бъде характерът на тази манипулация?
Първо: не намираме обяснение за принципите на избор на писмата. Българският контингент в Чехословакия се състои от 2500 души (предполага се, че всеки от тях е писал писма), а са ни представени няколко десетки или по-точно 57 с претенцията, че са репрезентативни за отношението на българския войн към събитията. Не ни е разкрит и механизмът, по който тези писма са се оказали в издателството.
Второ: не може да бъдем сигурни в автентичността на писмата, дори и ако зад всяко от тях в повечето случаи (не винаги) стои конкретно име и населено място. Сянката на редактора се извисява над написаното. Но не защото сам споделя в предговора, че «публикува извадки от тях», тоест само тези части, които тематично отговарят на поставената цел, но и поради друг вид намеса – лесно разпознаваемата литературна обработка, стилистичното «изглаждане», подсиленото «красноречие», помагащи на неукрепналия войнишки език да изрази желаното (повечето от авторите на писмата са момчета от села или малки градове). Един лексикален анализ лесно би установил стилистичното единство на писмата. Но и нещо повече – стилистичното им единство и със стила на писане на автора на предговора. Поради това трудно би могло да се твърди, че пред нас са автентичните писма. Но не бих искал да се задълбочавам в този проблем, който, на фона на знанието за манипулативния характер на книгата, все пак е второстепенен. Оттук нататък ще разглеждам писмата такива, каквито са, в своята съвкупност, предлагащи ни се като документ на епохата, документ, произведен от епохата.
…
Ивайло Знеполски, „Август ’68. Комунизъм, демокрация и окупация„, в: в-к Култура, бр. 17 от 01.05.2009