Банкрутът на комунистическата икономика
Автори: Даниел Вачков, Мартин Иванов
Издание на Институт за изследване на близкото минало, Институт „Отворено общество“ и СИЕЛА
София 2008
Книгата е резултат от работата на Даниел Вачков и Мартин Иванов, част от проекта Изследвания на комунизма 1944 – 1989 г.
Съдържание
Увод (Д. Вачков)
I. Краят Втората световна война и новите финансови задължения на България (1944 – 1947) (Д. Вачков)
II. Външният дълг в периода на изграждане на сталинския стопански модел (1947 – 1953) (Д. Вачков)
III. Развитие на дълговия проблем в периода на вътрешнопартийните борби за власт (1953 – 1956) (Д. Вачков)
IV. Развитие на първата дългова криза на социалистическа България (1956 – 1964) (Д. Вачков)
V. Външните задължения на България в условията на стопански промени в социалистическата общност (1964 – 1973) (Д. Вачков)
VI. Българският външен дълг в условията на нестабилна международна икономическа конюнктура (1973-1977) (Д. Вачков)
VII. Преодоляване на дълговата криза и временно укрепване на държавните финанси (1978-1984) (Д. Вачков и М. Иванов)
VIII. Поредната последна дългова криза на комунизма (1984-1990) (М. Иванов)
Заключение (Д. Вачков)
УВОД
Началото на модерната българска държава се поставя в последната четвърт на XIX век, когато в повечето европейски страни вече са приключили процесите, свързани с осъществяването на промишления преврат, а в икономически развитите райони на континента възникват предпоставките за появата на втората индустриална революция. В условията на повсеместното стопанско изоставане на Балканския регион пред България стоят важни за решаване задачи, отнасящи се до развитие на пазарните отношения, по-широко обвързване на производството с вътрешната и международната търговия, модернизиране на икономическата и социалната структура, повишаване ефективността на цялостната стопанска дейност и създаване на по-значим национален продукт. Изходните позиции за осъществяването на тези цели в следосвобожденска България са твърде неблагоприятни – примитивно селско стопанство, липса на съвременна индустрия, занаятчийство с крайнo ограничени възможности за реализиация на пазара, изключително слабо развита инфраструктура.
Особено обезкуражително е състоянието на обществените финанси. Оскъдният национален капитал, започнал постепенно да се формира през епохата на Възраждането, в годините непосредствено след Руско-турската освободителна война в по-голямата си част е пропилян . Ликвидирането на едрите стопанства и господството на дребното производство свежда възможностите за сериозно инвестиране в националната икономика почти до нула за дълъг период от време. Недостигът на парични натрупвания в обществото и почти пълното отсъствие на банкова система в страната не позволява развитието на търговско и промишлено кредитиране. Поради ниския фискален капацитет на българското стопанство държавата също не разполага с необходимите средства, за да предприеме по-активна политика за модернизиране на комуникациите и стимулиране на пазарните отношения.
Освен проблемите около изграждането на модерна икономика и стабилни държавни финанси, пред следосвобожденското българско общество като главна външнополитическа цел се налага решаването на българския национален въпрос, състоящ се в обединяването на целия народ в една обща държава. Още след Съединението става ясно, че постигането на тази цел ще изисква наличието на боеспособна и добре въоръжена армия, която да защити при нужда националното единство.
За разрешаването на всички тези важни задачи българската държава се нуждае от значителни финансови средства, които могат да бъдат осигурени преди всичко отвън. От самото начало като основен начин за привличане на чужди капитали в страната става емитирането на дългосрочни облигационни заеми от големите международни банки. В България този модел се предпочита пред преките чужди инвестиции, пораждащи постоянни тревоги от засилване на външното икономическо влияние, а освен това заемите позволяват на правителствата да контролират значителни средства, които засилват властта им и възможностите да се намесват в стопанските процеси. Така за период от тридесетина години от началото на самостоятелното си съществуване българската държава емитира немалък брой външни заеми и по този начин се формира значителен по размер финансов дълг . Макар преди войните той да не се превръща в непосилно за бюджета бреме (като изключим кратката финансова криза от края на XIX и началото на XX век), обслужването му предизвиква все повече стопански и политически проблеми. Най-съществената изява на негативните страни на активната заемна политика на правителствата е назначаването през 1902 г. в България на Делегат на Банк дьо Пари е де Пеи-Ба, който да следи за изпълнението на поетите от държавата финансови ангажименти.
Положението с външния дълг рязко се влошава в годините след Първата световна война. Огромните военни разходи, натрупаният колосален бюджетен дефицит, постоянно девалвиращият се лев и свитите производствени и търговски способности на българската икономика правят невъзможно пълното трансфериране на сумите по външните задължения. Неплатежоспособността на страната е заложена в дългосрочна перспектива и от смазващия размер на санкциите в пари и натура, определени от мирния договор в Ньой. Вследствие на действието на всички тези неблагоприятни фактори уреждането на проблемите с българския външен дълг стават първостепенна икономическа задача на правителствата от 20-те и 30-те години на XX век . Но и през този период, въпреки изключителните трудности по обслужването на дълга, страната не е в състояние да разреши важни стопански и социални задачи без помощта на нови външни заеми. За да се преодолеят донякъде последиците от войната, през втората половина на 20-те години са сключени два значителни по размер заема – Бежански и Стабилизационен. Едва в края на 30-те години се забелязва видимо облекчаване на дълговия проблем, а през Втората световна война държавата, възползвайки се от положителното си външнотърговско салдо, дори успява частично да намали размера му в абсолютни стойности.
Когато през септември 1944 г. се поставя началото на дълбоки промени в политическата и икономическата система на страната, отношенията на българската държава с международните финансови институции вече имат доста дълга история, а през годините на войната са натрупани и немалко сериозни проблеми, които търсят бързото си разрешаване. Въпреки новите вътрешно- и външнополитически условия, в които се развива страната, въпросът за външните финансови задължения запазва важното си стопанско и политическо значение.
Темата за българския външен дълг в периода на социалистическото развитие на България до този момент не е намерила своето цялостно научно изследване в най-новата българска историография. До 1989 г. въпросът беше абсолютно немислимо да се постави за разглеждане, при положение, че носеше гриф строга държавна тайна. Дори в специално посветени на стопанското и финансовото развитие на България трудове проблемът или въобще не се споменава, или се представя напълно превратно . При по-късното изследване на документите 60-те и 70-те години става ясно, че и специално сформираните комисии, натоварени с анализите на икономическото развитие на страната, често също не разполагат с всички данни относно външния дълг на държавата.
Едва след падането на режима стана възможно тази страна от съвременната българска стопанска история да бъде поставена на задълбочено и научно проучване. Началото е поставено с няколко студии и статии на Г. Никова, посветени на финансовите взаимоотношения на България със западноевропейските държави и уреждането на проблема със старите довоенни заеми . Отделни аспекти на новите задължения на страната след Втората световна война са изследвани в работи, отнасящи се до германските имущества, българо-съветските отношения и др. Добра основа за проучването на темата представляват появилите се нови изследвания върху икономическото развитие на страната и провежданата стопанска политика . Въпреки че през последните петнадесет години се създаде немалка по обем научна литература, проблемът за външния дълг остава непроучен в своята цялост. Почти не е засегнат въпросът за натруването и обслужването на задълженията към западните банки, формирани след Втората световна война. Напълно неизследвани са финансовите трудности на държавата в през 60-те и средата на 70-те и втората половина на 80-те години. А относно дълговите проблеми в последните години на социалистическия режим наскоро се появиха монографии, които ги разглеждат или твърде теоретично , или политико-сензационно , без обаче да проследяват явленията в тяхното историческо развитие.
Разбира се, при заявения обществен и научен интерес единственото условие въпросът да намери своето окончателно осветляване е осигуряването на пълен достъп на изследователите до всички необходими държавни документи. Още през 90-те години основните архивни фондове, в които се намира главната информация по темата бяха поетапно разсекретени и това позволи да се разкрият финансови, търговски и икономически проблеми, за които само се подозираше, че съществуват, но документално не можеше да бъдат доказани. Изключително ценни в научно отношение се оказаха архивите на БНБ, на БВТБ (макар все още не всички документи от този фонд да са разсекретени), на Политбюро, на Министерствата на външните работи, на външната търговия и на финансите. Голямата трудност при работа с тях обаче произтича от огромния масив документи, в които сведенията за дълга най-често не са самостоятелно обособени и могат да бъдат открити на съвсем неочаквани места. Тази особеност принуждава изследователите да отделят много време и енергия, за да не пропуснат някой важен документ. Освен това се налага многобройните данни постоянно да бъдат сравнявани, проверявани и анализирани поради факта, че в различните доклади, справки и сведения излаганите цифри по едни и същи въпроси често се различават съществено.
Въпросът за външния дълг от социалистическия период, макар бегло и доста тенденциозно, се засяга в някои от публикуваните спомени на бивши комунистически функционери . Този тип източници е интересен преди всичко с това, че отразява разногласията между отделните ръководители на комунистическата партия и държавата по въпросите за стопанското развитие на страната и относно нейната външноикономическа ориентация.
Несъмнено проучването на темата има важно значение не само за развитието на научните разработки върху най-новия период от българската история, но и дава някои отговори на напълно актуални проблеми, свързани с по-нататъшното стопанско развитие на страната, с контактите й с международните финансови институции. Годините от 1944 до 1989 г. покриват целия период на социалистическото развитие и са достатъчно дълъг отрязък от време, който позволява внимателно да се проследят и анализират процесите на формиране на дълга, появата на кризи при обслужването му и политиката по преодоляване на финансовите трудности. Хронологическите граници на поставената тема разрешават да се изведат фундаменталните проблеми в стопанското развитие на страната, които са в основата на външното й задлъжняване. Последните десет години от съществуването на политическия и стопанския модел на социализма в България се характеризират с особено голяма динамика на финансово-икономическите процеси не само в България, но и в целия съветски блок, което до голяма степен подготвя рухването на комунистическата система както в стрната, така и в цяла Европа.
Възприетият подход за изучаване на външния дълг обхваща проследяване на причините и етапите на формиране на задълженията, извеждане на преките и косвените последици върху развитието на българското стопанство и държавните финанси, коментиране усилията на властите за разрешаване на проблемите. Външният дълг е разглеждан главно като функция на икономиката, а не толкова като криминални действия и решения на държавните органи, затова в изследването е отделено значително място на анализите на стопанското развитие на страната, инвестиционната политика и външноикономическите контакти с останалия свят.
В сравнение с периода до 1944 г. сега проблемът за дълга придобива редица нови аспекти и в голяма степен се усложнява. Освен че включва уреждане на отношенията с носителите на български ценни книжа от старите външни заеми, сключвани преди Втората световна война, както и въпросите, произтичащи от финансовите задължения на страната по Парижкия мирен договор, през тези години се появяват и нови проблеми, предизвикани от национализацията на чуждата собственост. От средата на 50-те години започва да се трупа и нов дълг към външни кредитори, който много скоро минава на преден план във външноикономическите контакти на държавата. Като напълно непозната за предходния период страна на темата е рязкото разграничаване на външния дълг по отношение на средствата, в които са получени кредитите – в социалистическа или конвертируема валута, – и оттук често следват напълно различни подходи за разрешаване на проблемите. Несъмнено необходимо е да се отчита и връзката, която съществува между натрупването на дълг на България към западните банки и страните от СИВ, и същевременно българските вземания от държави от Третия свят.
Като имат предвид всички тези особености на изследването авторите се надяват, че ще успеят да пресъздадат сложната картина на формирането и обслужването на българския външен дълг за един продължителен период от 45 г.