Пламен Дойнов открехва вратата към предстоящото издание на Институт за изследване на близкото минало с документи от личния архив на Илия Бешков и от досието му в Държавна сигурност.
Докато се превърнете в слово
През март 1949 г. агнет на ДС донася за следните думи на Бешков:
Кой би отрекъл на първенците комунисти теоретичната подготовка. Богат език, отлично перо, блестящи оратори, но лоши практици.
Пред агента пред себе си Бешков е твърде великодушен. Тъкмо изостреното му внимание към всякослово прави преценката му за „богатия език“ на първенците комунисти някак неправдоподобна. Защото коментарите на Бешков в дневниковите му записки от 26 октомври 1950 г. за словото на комунистите да доста по-различни:
Комунистът никога не говори, той няма свое слово. Дори не се решава и опитва да говори и да мисли, защото това би го „отвело нанякъде“. Словото се опложда от себе си, умножава се до безкрайни форми и въплъщения – то променя човека, мислещия и говорещия, и по тоя начин го прави жив. Както реката, като тече и се променя – живее.
Комунистът изтръпва от страх пред промяната, да не би в следващия миг някак да престане да бъде комунист, а с това да се свърши и цялото му битие, тъй като той и не подозира, че има и друго пространство, време и състояние, освен неговото средоточие.
И през август 1951 г.:
Защо съмва, за какво са ни дни. Да гледаме тъпотата, да слушаме измамата и да треперим пред неизбежния ужас. Тези хора четат само една книги и абсолютно им е забранена друга. Самата тая книга е именно такава – изключва всяка друга. Така цялото ни „образование“ като система е насочено против самото образование и е превърнато в най-сигурното средство за постигане на пълната неграмотност и тъпота. Това е новият Коран – второто му научно преработено издание от Ленин-Сталин.
Бешков има съзнание както за оскъдното слово на управляващите Народната република, така и за силата на своето слово. Тази сила се удвоява със записването си, което стабилизира думите, прави ги налични, плътни. Но все по-често художникът като че ли се усеща, че силата на словото му може да се обърне срещу самата себе си, срещу самия него. Затова той изоставя тайните си записки след 1951 г., за да се впусне в стихията на изричането – убягваща, пълноводна река от устни изблици, които светят с прозорливостта си, но и никога не остават едни и същи, оставят се да бъдат записани от други, но и знаещи, че винаги могат да се завърнат към своя автор, без да му бъдат верни докрай.Говоренето на Бешков окончателно измества писането, прекрасно съзнавайки престорения риск от загуба на своята автентичност. Субектът на речта сякаш изцяло се съгласява да бъде обект, делегирайки правата на своите институционализирани или неформални записвачи, но подчертавайки безпределното самочувствие на словото, че винаги е по-свободно от самите нас – и от говорещите, и от записващите. Така Бешков е преглътнал трудно предотвратимото – публичният му образ да бъде показно употребяван от властовия дискурс като моделиран, превъзпитан и приобщен художник, но пък и всячески се стреми да оставя стотици и хиляди знаци за своето противостоене – говорене, после – тайни записки, после отново и винаги говорене, говорене понякога всеупотребимо, но с времето все повече насочено срещу режима, контраидеологическо, повикано от свободата говорене. Едно от красивите му послания, запомнено и записано от неговите студенти е: Рисувайте, рисувайте, докато се превърнете в рисунка! Включено в машината, която създава Словото Бешков, то би могло да отекне и по друг начин: Говорете, говорете, докато се превърнете в слово!Илия Бешков сам е изпълнил този все пак може би изречен някога съвет. И продължава да звучи.
Пламен Дойнов, в. Литературен вестник, бр. 29 19-25.09.2012 г.