С проф. Ивайло Знеполски, директор на Института за изследване на близкото минало, разговаря Валентина Петкова от в-к „Труд“.
…
– Ръководеният от вас Институт за изследване на близкото минало издаде няколко тома с автобиографични разкази на хора, чийто живот е протекъл по времето на комунизма. Тези ви дейности помагат ли за осветляване на епохата?
– Има неща, които зависят от института и други, които са свързан с практиките и нагласите в самото общество. От нас зависи да проучим възможно най-обективно и пълно всички достъпни извори и да направим анализи. Да добавим, че полагаме и немалко усилия да привлечем вниманието върху тях. Надявам се, че обществото все по-добре разбира, че от негов интерес е да се справи с миналото си, да изчисти възможно най-интелигентно двусмислиците в оценката му. Напоследък виждам, че и училището се активизира в това отношение, макар че може да се желае още много. В университета вече има една полемична многогласност в преподаването на близкото минало… Погрешно е да смятаме, че младото поколение не се интересува от миналото. Най-често това състояние по-скоро му се внушава. Много удобни са поколенията без историческа памет, израснали на ничия земя – те се превръщат във временни обитатели, които не могат да защитават правата си, тъй като не се чувстват свързани с никаква територия. Идентичността на територията идва от миналото…
в-к „Труд“ от 06.07.2012 г.
