Ролята на Държавна сигурност в комунистическата държава
Автор: Момчил Методиев
Издание на Институт за изследване на близкото минало, Институт „Отворено общество“ и СИЕЛА
София 2008
Книгата е резултат на работата на Момчил Методиев, част от проекта Изследвания на комунизма 1944 – 1989 г.
УВОД
Държавна сигурност е травмата на българския преход. Вероятно най-дискутираният въпрос след неговото начало, темата за Държавна сигурност и нейното наследство, фокусира в себе си битката за оценката на комунистическото минало и начина, по който преходът беше извършен в България. Проблемът активно занимава общественото съзнание, което очаква повече информация за авторите на прехода (наричани от някои режисьори), както и отговор на въпроса, доколко независими са били решенията, взимани от българския политически елит през 90-те години на ХХ век.
Общественият интерес към темата я прави обект на множество журналистически статии, разследвания, претендиращи за безпристрастни изследвания, а нерядко и на неприкрити манипулации. Но темата остава почти затворена за историците. Причината е ясна – ограничените архивни източници. Това ги кара да бъдат изключително предпазливи, когато подхождат към въпроса. Научени да бъдат максимално обективни, т. е. безпристрастни, предимно да описват фактите и едва когато всички факти са налице, да заемат някаква позиция, историците остават встрани от този дебат и почти двадесет години след началото на прехода отказват да вземат отношение по този въпрос.
Темата за Държавна сигурност продължава да бъде тясно преплетена с проблема за моралната справедливост на посткомунистическия преход. Тъй като историческата оценка на комунистическия период засяга житейската съдба на поне две поколения българи, някои от които в активна възраст и с публично влияние, възможността за постигане на морална справедливост беше минирана още в началото на прехода. Средство за това беше широко разпространяваната в началото на прехода теза, че по време на комунизма малка част от българите са били репресирани, а останалите са били активни или пасивни колаборатори. Това твърдение всъщност издаваше присъда над мнозинството от българите, като същевременно освобождаваше от отговорност същинските виновници, доколкото преките участници в репресивните органи на комунистическия режим са били малцинство. Другата причина за липса на морална справедливост беше използването на Държавна сигурност като алиби за целия режим – теза, използвана успешно както при десталинизацията, така и при декомунизацията. В резултат като виновни за „деформациите“ бяха посочени преди всичко „доносниците“ на специалните служби (като най-често се визираха сътрудниците на Шесто управление), което също спомогна публичното недоволство да бъде отклонено от същинските автори на репресиите – партийното ръководство и офицерите от Държавна сигурност.
Липсата на ясни морални критерии веднага след началото на прехода беше причината впоследствие успешно да бъдат компрометирани всички опити за разсекретяване на архивите на Държавна сигурност и за осветляване на нейните сътрудници във властта. Известна позитивна промяна в този процес внесе създадената през 2007 г. Комисия за разкриване на документите и за обявяване на принадлежност на български граждани към ДС и разузнавателните служби на БНА. Въпреки че оповестените от нея до този момент данни предизвикаха редица публични дебати, тя продължава да се ползва с високо обществено доверие и никой не я подозира в обслужване на конкретни политически интереси. Комисията започна да работи съгласно обнародвания на 19 декември 2006 г. Закон за достъп и разкриване на документите и за обявяване на принадлежност на български граждани към Държавна сигурност и разузнавателните служби на Българската народна армия . За да може обаче работата на тази Комисия да не се ограничи само в оповестяване на имената на офицерите и сътрудниците на ДС в политическия живот на страната след 1989 г., е необходимо създаването на унифициран архив на всички служби на Държавна сигурност. Докато това не се случи, винаги ще съществува опасността българската общественост да не научи почти нищо или много малко за същинската дейност на Държавна сигурност. Ще се увеличават и гласовете, според които Комисията е манипулирана от специалните служби. Наличието на такъв архив и свободен достъп до него от всички заинтересовани лица е първото условие, необходимо за написване на обективната история на Държавна сигурност.
Целта на настоящото изследване е въз основа на достъпния до този момент архивен материал да се направи реконструкция на мястото и ролята на Държавна сигурност в изграждането и функционирането на комунистическия режим в България, като се постави акцент върху критичните моменти от съществуването на тази система. Една от второстепенните цели е да се подчертае значението на архивите като източник за историята на Държавна сигурност, доколкото те единствени са надежден и безспорен извор. По този начин се надявам изследването да се впише и в доста ограничената до този момент критична литература по темата.
Моето убеждение, формирано вследствие на запознаването с достъпните архиви, е, че Държавна сигурност трудно може да бъде определена като защитник на българската национална сигурност. В най-добрия случай може да бъде описана като пазител на партийната сигурност на Българската комунистическа партия. Всъщност много често – и това се отнася преди всичко до служителите на разузнаването – дейността на българските служби е била насочена основно към защитата на комунистическата система, която трудно може да бъде разграничена от интересите на Съветския съюз. Това твърдение се основава на убеждението, че едва ли е имало и един български разузнавач, чието име да не е било известно и при необходимост ползвано от съветското разузнаване.
Изходната точка на изследването е, че на теория Държавна сигурност играе само спомагателна роля по отношение на комунистическия режим. Както се изразява в една своя реч пред ръководството на службите Вълко Червенков, органите на ДС трябва да бъдат очите и „ушите на партията“, т. е. това са службите, които, най-общо казано, събират, обработват и анализират информацията, необходима на политическото ръководство за взимането на определени решения. Дотук ролята на ДС действително наподобява дейността на специалните служби във всяка суверена и дори демократична държава. За разлика от демократичните държави обаче, Държавна сигурност се занимава приоритетно с набиране на информация за потенциалната политическата опозиция, за българската емиграция в чужбина, а и за дейността на чуждите граждани в България. За разлика от службите в демократичните държави, огромна част от дейността на ДС през комунизма се състои в организирането на т. нар. „активни“ или „остри мероприятия“, т. е. в провеждането на определени акции, насочени към постигане на конкретна цел, независимо дали вътре или извън страната. В арсенала на тези мероприятия са включени и мерки като отвличане или убийство на противници на режима.
Именно заради активните мероприятия Държавна сигурност трудно може да бъде определена като информационна служба. В много по-голяма степен това е структура, която трябва да осигурява, а ако е необходимо и да фабрикува, политическата легитимност на управляващия режим. Значението на ДС нараства значително в моменти на криза, т. е. когато тази естествена политическа легитимност спада – първият такъв момент е в средата на 50-те години, непосредствено след смъртта на Сталин и разкритията за сталинския терор, а вторият – през втората половина на 80-те години, след началото на преустройството в Съветския съюз. Функцията на Държавна сигурност да спасява режима от сериозни трусове я превръща и в институцията, която прави невъзможни всякакви реформи в него.
Докато обаче архивите остават затворени, дебатът по въпроса за Държавна сигурност ще продължи да бъде доминиран от бившите офицери, които след средата на 90-те години започнаха да издават своите мемоари. Изследването на периода само въз основа на мемоари е най-малкото едностранчиво – все едно да напишем историята на българското Възраждане само въз основа на спомените на Мидхат паша и неговите сътрудници. В огромната си част целта на тази мемоарна литература е да даде публична индулгенция на своя автор, като същевременно обезсмисли целия дебат по темата за репресивните органи на комунистическата държава. Според тази гледна точка отварянето на архивите на ДС ще застраши националната сигурност и ще изложи на опасност нейните пазители във времето на комунистическия режим – офицерите, както и техните сподвижници, агенти или доносници. Продължение на същата теза е твърдението, че тайните служби са задължителна част от структурата на всяка държава, а тяхното значение в епохата на Студената война е било още по-голямо, защото България е била гранична държава за двете системи. Особено активни в търсенето на публична реабилитация са служителите на бившето комунистическо разузнаване, които настояват дейността им да бъде разграничена от публично компрометираното Шесто управление на ДС. Авторите, които подхождат към темата строго биографично, покриват всички аспекти от дейността на Държавна сигурност. Първо главно управление – разузнаването, е представено от бившия заместник-началник на управлението Димо Станков , от разузнавача по турското направление Димитър Вандов , както и от бившия служител на Културно-историческото разузнаване Пламен Благоев . Второ главно управление (контраразузнаването), особено в неговата дейност срещу Турция, е представено в книгата на Веселин Божков . Спомените си за Пето управление – Безопасност и охрана – представят Анчо Бекяров и Димитър Мурджев . Безспорно най-плодовити са авторите, които се стремят да хвърлят светлина върху дейността на Шесто управление – неприкритата политическа полиция на режима, известно като управление „за борба с идеологическата диверсия“. Преглед на неговата дейност може да бъде видян в книгата на последния началник на управлението непосредствено преди падането на комунизма Антон Мусаков , както и в тази на последния началник на Шести отдел в управлението Димитър Иванов . За Шесто управление мемоари са издали и редица негови сътрудници, като Чавдар Тепешанов и Бончо Асенов . Спомените си за следствието на Държавна сигурност споделя Тодор Радулов , а за цялостната система на МВР през 60-те години – бившият министър на вътрешните работи Ангел Солаков . Въпреки известни разлики в интерпретациите, особено сред бившите служители на Шесто управление, крайната цел на всички е да отхвърлят личната си отговорност от престъпленията на системата.
В момента посочените съчинения имат стойност само доколкото се опитват да задоволят обществения интерес по тема, по която възможностите за критично изследване са строго ограничени. По тази причина отварянето на архивите на Държавна сигурност би било полезно и за авторите на тези съчинения – едва тогава те ще могат да докажат своите тези документално и да отхвърлят подозренията, че целта на мемоарите им е преди всичко манипулативна.
Като се изключат тези произведения, критичната литература за Държавна сигурност е доста ограничена. За съжаление на историците трябва да се отбележи, че мнозинството от истински критичните автори по темата са предимно разследващи журналисти, достигнали до важни разкрития благодарение на активното си занимание с архивите. На първо място тук трябва да бъде споменат Христо Христов. В краткия период от 1997 до 2002 г., през който част от архивите на МВР бяха отворени, Христо Христов разследва политиката на комунистическата държава по отношение на българската емиграция и публикува книга, посветена на убийството на българския емигрант Борис Арсов . Дългогодишните търсения на автора по въпроса за убийството на Георги Марков се увенчаха с успех с издаването на книгата, посветена на писателя, в която беше посочен не само физическият убиец, но и неговите вдъхновители. Книгата също е и източник на доста информация за системата на работа в Държавна сигурност . Татяна Ваксберг, наред с активните и́ занимания по Възродителния процес, е първият изследовател, който обясни истинската дейност на едно от най-секретните управления в системата на Държавна сигурност – Четвърто или „Научно-техническо“ управление – цитирано често до този момент като научно-техническо разузнаване . Йово Николов от своя страна е автор на няколко статии за историята на Държавна сигурност . Ценен източник за състоянието на репресивните органи в България през 80-те години е Докладът за дейността на Държавна сигурност, изготвен през 1991 г. от Министерството на вътрешните работи, публикуван в сборника документи за дейността на ДС, издаден от Веселин Ангелов, а части от него – на страниците на вестник „Сега“ през 2001 г. . По темата за репресивните структури на комунистическия режим някои важни документи могат да бъдат намерени и в базирания в Интернет проект на Департамент „История“ на Нов български университет „Документи от архива на БКП“ . Макар и да не се вписва в строго научната литература за Държавна сигурност, в това изброяване задължително трябва да бъде посочена и излязлата през 2007 г. автобиографична книга на Веселин Бранев – написана почти изцяло по досието, поддържано за автора в продължение на години от различни управления на Държавна сигурност, книгата съдържа редица документални свидетелства за начина на работа на тази система .
Единственият опит на историци да обобщят откритите източници за историята на ДС е въведението на Йордан Баев и Костадин Грозев към издадения от тях документален сборник за историята на специалните служби на комунистическата държава . Публикуваните документи и въведението към тях, издадени на електронен носител, несъмнено дават сериозна информация за дейността на репресивните органи на комунистическата държава. Разсекретените документи от архива на МВР обаче оставят впечатлението, че подборът им е бил направен не от авторите на проекта, а от самото Министерство на вътрешните работи, поради което те трудно могат да бъдат посочени като изчерпателен източник за историята на тази система. Голяма част от решенията на Политбюро относно дейността на Държавна сигурност могат да бъдат намерени в сборника с документи за дейността на системата, публикуван през 2007 г. от Веселин Ангелов.
Липсата на открити архивни документи и на критични изследвания са основните причини, поради които България почти не присъства и в чуждестранната литература, посветена на комунистическите тайни служби. Вероятно единственото по-сериозно изследване е посоченият текст на Йордан Баев и Костадин Грозев, издаден и на английски език с помощта на Международния изследователски проект за Студената война към Института „Удроу Уилсън“ във Вашингтон. Същият текст е поместен и в обзора на специалните служби на комунистическите държави, издаден от Института за национална памет на Полша . Някои данни за обхвата и дейността на българската Държавна сигурност са приведени от Кармен Гонзалес–Енрикес в статия за декомунизацията в Централна и Източна Европа, поместена в сборник, посветен на моралната справедливост на прехода в бившите комунистически държави.
…
– части от Увода на книгата –