Михаил Груев, преподавател в Историческия факултет на Софийски университет, публикува на страниците на в-к Култура своята рецензия „Явление в познанието за комунизма“ за книгата на проф. Ивайло Знеполски „Българският комунизъм. Социокултурни черти и властова траектория„.
Явление в познанието за комунизма
Първата половина на 2008 г. се оказа твърде богата на нови научни издания, посветени на т. нар. комунистически или социалистически период от българската история. Голямата част от тях представляват краен продукт от продължителна работа на екип изследователи, работещи по проект на Института за изследване на близкото минало под ръководството на неговия директор проф. Ивайло Знеполски. Те оформиха самостоятелна тематична поредица на издателство „Сiеla“, озаглавена „Минало несвършено“.
През последния месец именно в нея излезе и изследването на Ивайло Знеполски „Българският комунизъм. Социокултурни черти и властова траектория“.
Книгата представлява безспорно явление в интердисциплинарното познание за комунизма и за неговия български вариант в частност. Тя може да бъде разположена в граничните полета между историята, философията, културологията, но и на академичната есеистика в духа на европейската научна традиция. Този смесен характер на жанра произтича от твърде разнообразната изворова база, включваща както архивни документи, така и материали от периодичния печат от времето, за което става дума, а също и мемоарни свидетелства, литературни, кинематографични и художествени артефакти. Комбинирането на всички източници в научен текст и пречупването му през огледалото на личния спомен безспорно представлява предизвикателство за всеки изследовател. Следва да се признае, че Знеполски е успял да намери баланс между различния контекст и да запази академична дистанцираност и обективност. Казаното по-горе обаче не означава, че книгата представлява емпирично изследване върху българския комунизъм или върху отделни негови проявления. Тя съдържа значим теоретичен заряд, почерпан от способността на автора да се извиси над пълзящата емпирия на фактите и от контекстуализирането на българския случай в достиженията на световната хуманитаристика върху тоталитаризма. В работата са интегрирани обобщения на автори, като Хана Арендт, Раймон Арон, Борис Гройс, Карл Фридрих, Збигнев Бжежински и много други. Тя обаче не би могла да се определи изцяло и като теоретична, тъй като високите и абстрактни съждения са обилно гарнирани с доказателствена фактология и стриктно придържане към източниците. Подобно на кардиограма, изложението в нея преминава от най-високата теория в мозайка от събития и частни случаи, за да се върне отново към обобщенията. По този начин авторът остава именно при българския случай, подлагайки го на системен деконструктивен анализ.
В структурно отношение книгата се състои от два ясно обособени дяла. Първият е посветен на механизмите на установяването на комунистическия режим в България, в т.ч. неговата предистория – времето на съпротивителното движение, деветосептемврийския преврат и последвалото „диво правосъдие“, противоречивата природа на т.нар. „народна демокрация“ и самото изплитане на тоталитарната мрежа. Втората част на книгата е посветена на времето от 60-те години насам и е озаглавена „Реалният социализъм или краят на комунистическото мечтаене“.
Михаил Груев, в-к Култура, 20 юни 2008 г.