Православният портал „Двери“ публикува интервю с д-р Момчил Методиев във връзка с предстоящата му книга „Между вярата и компромиса. Българската православна църква и комунистическата държава (1944 – 1989)„, издадена от Институт за изследване на близкото минало и „Сиела“.
Момчил Методиев за новата си книга „Между вярата и компромиса“
В края на седмицата предстои да излезе новата книга на Момчил Методиев „Между вярата и компромиса”, посветена на отношенията между Българската православна църква и комунистическата държава през периода 1944-1989. Специално за читателите на Двери авторът разказа за дългогодишния си изследователски проект.
– Колко време ви отне предварителното проучване и написването на книгата? Какви източници на информация ползвахте?
– Започнах да събирам архивните материали преди около пет години, когато Институтът за изследване на близкото минало организира един голям проект за проучване на комунистическия период. Основен източник е архивът на Комитета по църковни въпроси, съхраняван в Министерството на външните работи. Информацията в този архив се състои основно от официалната кореспонденция между Комитета и Св. синод или епархийските архиереи. Според мен това е най-важният източник за църковната история през периода, тъй като очертава цялостния исторически контекст, в който се развиват отношенията между Църквата и държавата. Използвал съм и тази част от архива на Св. синод, която е предадена в Централния държавен архив. Допълнително съм проучвал и други архивни фондове, които имат косвено отношение към църковната история – архива на БКП, съхраняван в Централния държавен архив, и на Служба „Културно наследство” към Външно министерство. Когато приключвах първия вариант на изследването се откри възможност да прегледам и някои от архивите на Държавна сигурност, които имат отношение към църковната история. Всъщност тази последователност беше истински късмет, защото архивът на ДС съдържа много интересни и важни детайли, но поне според мен те могат да бъдат разбрани коректно само в контекста на по-голямата официална информация. Най-трудно беше систематизирането на всички тези архивни документи. Без да съм ги броил, общо съм прегледал около 3000 архивни единици, повечето от които са преписки по конкретни въпроси, които трябваше да бъдат обединени в общ разказ.
– Изследвате исторически период с много драматични отношения между Църква и държава. Кой момент от тези отношения ви се струва по-травматичен за Църквата – откритата репресия или по-префинената, но сякаш по-задушаваща преса през ’70-те и ’80-те години?
– И за мен това е най-трудният въпрос, на който нямам категоричен отговор. Всъщност двата периода се преливат, а крайният резултат е маргинализацията на обществената значимост на Църквата. От чисто църковна гледна точка по-тежък е периодът на физически репресии до средата на 50-те години – тогава повече от 10% от енорийските свещеници (около 300 от общо 2500 души) стават обект на репресии и са изпратени в затвор или в трудово-възпитателни общежития. По същото време са изготвени характеристики на всички свещеници и те са разделени на девет категории, в зависимост от отношението им към „народната власт”. Тогава е убит и един от архиереите в Св. Синод – Неврокопският митрополит Борис. Това е изключително тежък период за Църквата, а заплахата от връщане към тези репресивни практики продължава да съществува до края на режима.
През 70-те и 80-те години политиката е много по-мека, но има значително по-голямо влияние върху публичния образ на Църквата, както и върху нейната история след 1989 г. От една страна това е време на административна репресия, реализирана чрез налагането на новите граждански ритуали, забраната за строителство на нови храмове, ограниченията за посещаване на великденските служби, честото превръщане на църкви и манастири в паметници на културата. Някои от тези мерки изглеждат трагични, други – комични. На заседание от 1984 г. един от служителите на Комитета по църковни въпроси заявява в прав текст, че „най-добрата дейност на свещеника е да бездейства”. Една от любимите ми истории е от 1982 г., когато игуменът на Бачковския манастир еп. Нестор се оплаква от един от „цензорите” в църковния печат, който твърдял, че основателят на Бачковския манастир бил арменец, а не грузинец. Вниманието на Комитета е привлечено от думата „цензор” и един от служителите е изпратен в манастира да обясни на игумена, че този човек не е „цензор”, а „консултант”.
Същевременно през този период в публичното пространство се налагат близките до държавата клирици. Така се създава не съвсем коректното впечатление за Църквата като за една от казионните институции в комунистическата държава. Това впечатление трудно може да бъде опровергано, тъй като през тази епоха героични актове от страна на висшата йерархия са немислими. Истината е, че част от клира развива специфична бюрократична култура, чрез която се опитва да защити църковната традиция пред комунистическата държава. Това е един от най-често подценяваните нюанси в църковната история от този период.
– Използвахте ли автоцензура? Има ли информация, която не сте поместили в книгата си поради някакви причини?
– По-скоро не. Стараех се при писането да бъда максимално коректен към архивните документи, както и консервативен в изводите – т. е. в изводите се ограничавах да посочвам само това, което е безспорно и очевидно. Разбира се, в процеса на работа съм си създал определени пристрастия, но се надявам това да не се е отразило върху обективността на анализа. Не съм си позволявал да скрия определена информация за личности или събития само заради моите лични пристрастия.
Информацията, която съм видял в архивите и не съм описал, е много малко и се дължи на различни причини. В Комисията по досиетата имах възможност да се запозная с донесенията на няколко архиереи, сътрудници на ДС. По закон обаче нямам право да цитирам видяното в тези досиета, тъй като не съм получил разрешение от техните роднини (става дума за покойни архиереи – б. р.). Особено съжалявам, че не мога да цитирам едно от тези досиета, тъй като прочетеното в него ме впечатли изключително много. Става дума за много влиятелен през 70-те и 80-те години митрополит, чиито донесения говорят много за вътрешните отношения в Синода и за отношенията с държавата. Данните от това досие не биха променили по някакъв начин изводите в книгата, но биха ги подкрепили с още по-убедителни доказателства. Има и няколко случая, в които не съм цитирал имена на хора, споменати в документите, но които са чисто светски лица без пряка връзка с църковната йерархия.
Напълно съм съгласен с мнението на някои изследователи, че през комунизма доносите на ДС са замествали жълтата преса. Понякога изследователят е изкушен да цитира пикантни истории, които се появяват в тези архиви. От една страна обаче, не съм видял много такива истории, а, от друга, съм се въздържал да цитирам някои от тях, защото не успях за себе си да установя дали тези факти са достоверни, или са част от политиката за компрометиране на определени представители на клира. Става дума за не повече от два-три такива случая, само един от които е свързан с представител на висшия клир. Със сигурност обаче архивите на ДС крият множество такива истории и аз съм убеден, че именно там трябва да се търси голяма част от „достоверната информация”, разказвана за почти всеки член на висшата йерархия и до момента.
– Личността, която ви стана най-симпатична и спечели вашето уважение?
– Най-много бях впечатлен от личността на Варненския митрополит Йосиф, който да края на живота си през 1988 г. е характеризиран като ръководител на „реакционното крило” в Синода, а и архивите съдържат редица данни за неговото непримиримо отношение към комунистическата власт. Той е и последният носител на църковната традиция отпреди 1944 г. Дори съм си мислил, че ако митр. Йосиф беше доживял края на комунизма, посттоталитарната история на БПЦ можеше да бъде много по-различна. Симпатия изпитах и към Нюйоркския митрополит Андрей, за когото в публичното пространство и до днес продължават да се разпространяват редица митове. Положително съм впечатлен и от почти целия състав на Св. синод непосредствено след 1944 г. – забележителни като образование, международни контакти и обществен престиж архиереи, повечето от които правят целенасочени опити да съхранят църковната традиция и автономност в тежък конфликт с държавата. От по-нисшите нива на църковната йерархия тук трябва да бъде споменат и архим. Василий (Трингов), протосингел на Доростоло-Червенския митрополит Михаил преди 1944 г., който дори и в началото на 80-те години продължава да бъде квалифициран като „дисидент”.
– Очаквате ли някаква реакция на живи участници в събитията, които описвате и изследвате?
– Не мога да преценя. Ако действително съм успял да спазя принципа за обективност, се надявам да няма негативни реакции от личности, които може да се почувстват засегнати от изнесените в книгата данни. Всяко едно твърдение е подкрепено от съответния документ, който е цитиран и може да бъде проверен. Не съм си поставял за цел да взимам отношение по настоящите спорове в Църквата и много се надявам изследването да не бъде използвано по този начин. Разбирам, че официалните документи не предават винаги пълната картина за определени събития или личности, но все пак те предоставят основата за относително безпристрастно изследване. За съжаление мемоарите на преките участници в църковната история от този период са малобройни, а доколкото съществуват, са твърде пристрастни.
Книгата ще излезе от печат в края на тази седмица и ще се продава във всички големи книжарници. Издател е Сиела.
Момчил Методиев е доктор по история от СУ „Св. Климент Охридски“, автор на книгите „Папите и тяхната империя – ІI-VІІ век” (2002) и „Машина за легитимност. Ролята на Държавна сигурност в комунистическата държава” (2008). Редактор е на списание „Християнство и култура”. Участва в български и международни проекти, свързани с изследване на комунистическото минало, работил е по Проекта за история на Студената война на Института „Уудроу Уилсън“ във Вашингтон, САЩ.