Вестник „Труд„, един от най-големите ежедневци публикува рецензия за откритата преди дни изложба на Института „Без следа? Лагерът „Белене“ 1949-1959 г. и след това…“
Следите остават
Сезонът на соцносталгията е в разгара си. В първата вълна бяха бившите вождове, които “изпълзяха” от арт подземията и превзеха с щурм бившия царски дворец (днес Национална художествена галерия). Ленин се усмихна хитро, Сталин пак загледа по бащински строго, а Вълко Червенков впери взор в светлото бъдеще.
Междувременно дружеството “Елиас Канети” събираше в Русе предмети от недалечното минало – от чавдарски и пионерски връзки, през радиоточки и комсомолски книжки до стара техника, амбалаж и опаковки – всичко, с което свързваме времето, когато всички закусваха с баничка, боза и кисело мляко. Изложбата стартира в края на октомври под названието “Демокрацията като фасада? България 20 години след промяната”.
БНТ също се включи в ретросоц лавината. Тези, които следят Канал 1, вече знаят за “Златният Орфей” повече, отколкото съвременниците на естрадния фестивал, а той все пак не беше “Удсток”. Най-добри предавания се оказаха все създаваните преди 1990 г., когато други телевизии нямаше.
В Брезник, Пернишко, обаче изпревариха “модните” тенденции – още през 2007-а в местното читалище бяха подредили агитационни материали, лозунги и портрети на Маркс, Енгелс, Димитров, Коларов и Благоев. Телефон с манивела припомняше как са се свързвали другарите много преди да се заговори за “червени мобифони”.
Преди дни столичната галерия “Сезони” също се присети за изкуството на социалистическия реализъм. Сред портретите на червените лидери гордо блесна и китайска ваза с лика на Георги Димитров.
Призракът на социализма е навсякъде. Вместо да плаши, тук-там разсмива и умилява. Защото във всички тези изложби отсъстват онези елементи от режима, за които преди 10.IХ не се говореше. Лошото е, че и сега си ги спомняме рядко.
Експозиция, различна от масово нароилите се носталгично-насмешливи спомени за соцминалото, може да бъде видяна в Националната художествена галерия. Изложбата “Без следа? Лагерът “Белене” 1949-1959 и след това” бе открита във вторник вечерта и ще напомня до 22 ноември за премълчаваните престъпления на комунизма.
Вместо пионерска връзка в салоните на двореца е показан хамут. Не за добитък, а за хора. Вместо мелничка за пипер “Родина” – дрянови сопи. С тях в трудововъзпитателния лагер “Белене” надзиратели респектирали лагеристите и сваляли показания. Вместо радиоточка и “Наръчник на партийния агитатор” – налъм с издълбан в тока тайник и оръфана Библия. Вместо портрети на вождовете – портрети на техните жертви.
По думите на проф. Ивайло Знеполски – ръководител на Института за изследване на близкото минало, лагерите са феномен, който в голяма степен разкрива характера на режима, управлявал България в периода 1944-1989 г.
“Истинската история на лагерите в България остава непозната и до днес. Причините за това са много, но една от основните е мълчанието – предишното и днешното. Мълчанието е основополагащ момент в тоталитарния проект за лагерите. Всичко, свързано с тях, и до днес носи грифа “Строго секретно”, каза проф. Знеполски.
В експозицията има предмети, събрани благодарение на “щастлива” случайност. Сами по себе си безобидни вещи – лъжица на лагерист, сламена кутия, дървен налъм, изсъхнал комат хляб, пощенски картички, живописни платна… проговарят и се превръщат в свидетели за срамната тайна на соцрежима. Оцелелите са опазили тези емблеми на борбата за живот във времето, когато им е било забранено да говорят. И днес тези вещи, наред със свидетелствата на стари концлагеристи, са единствените доказателства за престъпленията на комунизма. Престъпления, чиито жертви не получиха справедливост дори 20 г. след Десети ноември. Тяхната участ не бе достойно уважена и от политическия елит. С изключение на президента Петър Стоянов (1997-2002), други държавници на откриването не бяха забелязани.
в-к Труд, 11 ноември, 2009 г.