Йова Апостолова от в-к Труд представя някои от тезите, засегнати от д-р Момчил Методиев в неговата предстояща да излезе книга „Между вярата и компромиса. Българската православна църква и комунистическата държава (1944 – 1989)„.
Хитрини по соцвреме, за да не стъпваме в църква
Момчил Методиев е историк, хоноруван преподавател в Софийския университет “Св. Климент Охридски”, редактор в сп. “Християнство и култура”. Книгата му за сложните отношения между църквата и комунистическата държава вече е на книжния пазар.
Обемистият том може да служи и за специализиран учебник по история. Материалите за книгата Методиев е черпил основно от фонда на Комитета по църковни въпроси, предшественика на Дирекцията по вероизповедания към Министерския съвет. Днес фондът се съхранява в МВнР. Част от материалите са от архива на Първо главно за дейността на църквата. Изследването на Методиев няма отношение с папките в ДС за настоящи владици, тъй като предстои те да бъдат проверени от комисията по досиетата.
Комунистическите тайни служби не само са прониквали във висшия клир, за да манипулират църквата, но и са прилагали хитрини, за да принизят влиянието й сред народа. Нещо повече. Дългата ръка на Държавна сигурност прозира и зад разкола в началото на 90-те години на миналия век – или поне на ангажирани с нея и методите й лица.
До такива изводи е стигнал изследователят Момчил Методиев, който пет години е проучвал архивни документи, за да напише книгата “Между вярата и компромиса. Българската православна църква и комунистическата държава (1944-1989)”.
От дистанцията на времето хитрините на комунистическите спецслужби и цивилни власти звучат смешно. Но извън повърхностния прочит прозира добре обмислена и методично налагана стратегия. По соцвреме атеистичното “образование” започваше в най-ранна детска възраст с простичкото: “Няма Бог”. Духовенството редовно бе охулвано и подигравано. “Поп” става обидна дума заради множеството вицове. Днес духовниците ни се обиждат, ако се обърнете към тях по този начин.
Всеки българин над 30 г. помни, че по БНТ се пускаха западни програми главно по… Великден. Целта е била хората да бъдат задържани пред малкия екран и да не ходят на служба в храмовете, разказва Момчил Методиев (за по-младите ни читатели ще напомним, че западно кино по соцвреме рядко пробиваше в БНТ, но затова пък всеки петък се излъчваше програмата на руската телевизия).
Друг трик на службите е поставянето на милиционерски кордони около църквите по време на Великденската литургия, както и нареждането козунаци да се продават постоянно за да спрат хората да свързват яденето им само с най-светлия християнски празник. Това остава трайно в бита и днес във всяка пекарна целогодишно има козунаци.
ДС обаче се проваля в друга идея – варени яйца да се боядисват не на Възкресение, а на първа пролет, 22 март. Както и върху тях да се лепят смешни ваденки, за да бъде всичко принизено до детска игра. По соцвреме на практика се съставя паралелен светски пролетен календар, който да дублира и плавно да измести църковния. Тук обаче народната традиция се оказва по-устойчива.
ДС активно е работила и сред клира. Кои са ченгетата в настоящия Синод, може да каже комисията по досиетата. Засега със сигурност се знае само за митрополита ни в САЩ Йосиф, който си призна в откровеното обръщение “Прощавай, български народе”. За други от сегашните владици има само догадки. След проучванията си Методиев е почти сигурен, че макар да е бил считан за лоялен на властта, патриарх Максим не е бил агент на ДС. Не така стоят нещата с духовници, които впоследствие изпадат в разкол. В първите редици на отцепниците например е бил бивш агент на ДС с псевдоним Патриарха. Много е вероятно да става въпрос за покойния алтернативен патриарх Пимен, говори се в църковните среди. Методиев казва, че голяма част от бившите разколници са работили за ДС.
Пимен обаче е имал и личностен мотив да е върл противник на дядо Максим – бил му е единственият реален конкурент за най-високия пост в църквата през 1971 г., става ясно от книгата на Методиев. Но БКП посочва настоящия патриарх. Една от вероятните причини за това е, че Максим е бил съученик в Семинарията с тогавашния шеф на Комитета по църковни въпроси Михаил Кючуков (б.р. – всеки на този пост е бил нещо като цивилен патриарх по соцвреме). Друго трудно пренебрежимо предимство на Максим пред Пимен било, че е бил представител на църквата ни в Москва, преди да стане митрополит в Ловеч. Самият Пимен през 1971 г. оспорва с още двама владици избора за патриарх заради технически нередности – не били легитимни епархийските избиратели, които посочвали членовете на избирателния събор. Тодор Живков обаче дава благословия да не се взима предвид “особеното им мнение”. Именно подобна държавна намеса в избора на патриарха дава аргументи на разколниците след 20 г.
Сред доказателствата, че дядо Максим не е бил ченге е визитата му в САЩ и Канада през 1978 г., смята Методиев. Домакин му е дядо Симеон, който през 1986 г. оглавява новоучредената епархия в Западна Европа (м.г. Синодът създаде прецедент и го уволни, защото викарият му Тихон коленичи пред друговереца папа Бенедикт ХVI).
В делегацията за САЩ през 1978 г. били още Панкратий (който бе оповестен като агент Бойко от комисията “Андреев” – бил е депутат във ВНС), Калиник Врачански, Филарет Видински, писарят на Синода Велянов и Тодор Събев(предполага се, че е бил агент Дамянов в ДС). Събев тогава е бил само преподавател в Духовната академия, а през 1979 г. става зам.-шеф на Световния съвет на църквите, за който ще разкажем по-късно. Когато се върнал от задграничната си визита, Максим дал отчет. А Панкратий, Калиник, Филарет и Събев отделно написали поверителен доклад до Любомир Попов, шеф на Комитета по църковни въпроси. В него имало критики към патриарха – например, че не казал в САЩ съгласуваното с руската църква. Това дава повод на ДС да обобщи, че Максим ходил неподготвен на срещи, както и че демонстративно скъсал снимката си със съветския посланик в Канада, разказа Методиев.
От книгата на историка ще се оформи и по-плътен образ на дядо Максим. Излиза, че той е имал невероятно чувство за самосъхранение и е премислял всяко действие няколко стъпки напред. Например, когато кацнал в САЩ, наредил да му събират публикациите в българската емигрантска преса, че е комунист – целта била да ги използва в родината срещу натиска на БКП. Изводът на Методиев е, че Максим не е бил открит бунтар, но е въплъщавал бюрократична култура, която му е позволявала посвоему да проявява и характер. Показателна за това е и една среща в Драгалевския манастир с руския патриарх Пимен. На нея Варненският владика Йосиф разбунил духовете, като критикувал участието в икуменическото движение (за обединение на всички християнски църкви, въплътено в участие в Световния съвет на църквите (ССЦ). Въпреки забележката на руските гости обаче Максим не порицал владиката си, а само казал, че казаното от дядо Йосиф поразширило кръга на разговора.
Преди 9 септември 1944 г. църквата ни е участвала в икуменическото движение. Отказва се през 1948 г. под въздействието на руската църква. През 1961 г. обаче отново влиза в ССЦ заедно с останалите църкви от бившия Източен блок. Към Синода се прави икуменическа комисия – нещо като външно министерство на църквата. Несменяем шеф й е Панкратий. В книгата си Методиев обяснява, че участието на БПЦ в икуменическото движение е санкционирана от комунистическата държава инициатива, която има напълно светски политически цели – пропаганда на комунизма сред държавите от Третия свят. Икуменизмът става и трамплин за духовенството за издигане в йерархията.
Днес църквата ни не е член на ССЦ, а влечението към икуменизма е една от основните разделителни линии сред митрополитите ни. И повод за най-върлите вражди сред духовниците и светските лица в обкръжението им.
в-к „Труд“, Йова Апастолова, 01.03.2010 г.