Кончината на проф. Ивайло Знеполски на 29 ноември 2023 г. предизвика много спомени и равносметки за неговата колосална роля в научното и културното пространство на България.
Ето някои от тях:
За професора си спомниха заедно с водещия Димитър Стоянович проф. Стоян Атанасов и проф. Александър Кьосев. Разговорът можете да видите в сайта на БНТ.
Култура.БГ, Българска национална телевизия
Отиде си голям интелектуалец с европейско сърце. Той можеше да доведе в София големите умове на Европа, да създава общности, да изследва близкото минало, да мисли днешното. Такива хора променят средата, еманципират, карат те да се чувстваш част от света. Дискретният чар на интелектуалеца. Деликатен, чувствителен, мислещ. Щастлив съм, че имахме нашите срещи и приятелство.
Професор Ивайло Знеполски, напуснал ни днес… Светъл път…
Георги Господинов, фейсбук
Днес, в един подарен от Вселената слънчев и топъл ден на път от Бургас до Варна разбирам, че е починал проф. Ивайло Знеполски – един от най-светлите умове, с които съм имал късмета да общувам. Културолог, семиотик, социолог, политик, философ с когото можеш да говориш както за Бодрияр, така и за Бунюел, “интерпретатор” на идеи, процеси и неща… И най-вече — Учител. Ивайло Знеполски беше присъствие. Незаобиколимо присъствие. И сега мисля за лекотата, тази измамна лекота, с която професорът излагаше своите наблюдения, мисли и възгледи и тази лекота създава у нас усещането, че всичко е по-просто, по-обяснимо, отколкото изглежда.
Мисля, че тази негова „епистемологична“ лекота е всъщност другото име за “ясност”. Ясност на езика. Която произлиза от ясност на мисълта. Ясност на мисълта, която идва от ясност на морални ценности. Та, тази негова ясност е предизвикателство за всички нас, които идваме след него и опитваме да кажем нещо. Тя е призив за непомпозен, не-излишно усложнен дискурс.Ако трябва да се очертае контура на неговата идейна самоличност— тя е на най-висок европейски хуманист.
Преди време, по повод една среща с Ивайло си направих труда да потърся първите му публикации и да видя дали аджеба си е личало още тогава каква ще е траекторията на живота му. Чудех се дали ако надникна назад във времето ще разпозная онези тайни маркери, онези скрити белези на интелектуалеца…
И едно от най-ранните неща, които успях да открия от Ивайло Знеполски е ревю на френски филм от режисьора Анри Колпи — филм за мъж, загубил паметта си и една жена, която опитва да го върне към себе си.
“Какво е човек без памет, без спомени…? Споменът – това е самият човек.” – пише младия Ивайло Знеполски в своя отзив за филма.
Вестникът е “Народна култура” годината е 1964.
Филмът се нарича “Едно тъй дълго отсъствие”.Днес ние тъжим за загубата на професор Знеполски, но нека по-скоро почетем неговото елегантно, стойностно, многообразно и сякаш завинаги младолико присъствие.
Захари Карабашлиев, фейсбук
Днес изпратихме Ивайло Знеполски, от когото през годините получих много. Приятелското му присъствие носеше заедно с вълнението от човешката близост спокойствието на тренирания разум, а в началото, когато търсих собствения си интелектуален път, неведнъж стъпвах в следите от стъпките по неговия. И не само в началото…, предполагам, че ще се случва и занапред.
Но не само аз получих много, всеки българин получи. Ивайло Знеполски, учен на световно ниво, всекидневно до последните си дни следеше съдбата на общността – изследваше я, правеше изводи, стигаше до решения. А каква по-голяма привилегия от това един умен и добронамерен човек, дори без да си чувал за него, да мисли за теб. За колко други такива знаете…
Георги Лозанов, фейсбук
Проф. Ивайло Знеполски вече някъде Горе ще продължи да изследва променят ли се нещата… Много от нас, без да са работили заедно с него, макар и в различен контекст биха споделили, че са загубили учител, влязъл в живота им по различни пътища. За това Ивайло Знеполски във времето дори едва ли е подозирал, но това е истината не само за нас като хора с усещането за загубата на личност от неговата класа, надхвърлила отдавна родните малко тесни мащаби.
Въпреки.com
Починал е проф. Ивайло Знеполски, учен, преподавател, изследовател, общественик, ерудит, една от най-значимите фигури за културното и социалното ни битие през последните 30 години. Свързваше ни дългогодишно познанство и много общи проекти, може би най-важният от които беше поредицата с ръководения от него Институт за изследване на близкото минало – „Минало несвършено“. Започнахме я в Сиела преди може би 15 години, и вече над 30 книги от нея са в канона на съвременната ни социология, философия, историография и културология. Не случайно тя получи много отдавна и Наградата на АБК за най-значим за обществото ни книгоиздателски проект. Той оставя огромно интелектуално наследство, богата библиография и висок пример за всички нас. Поклон, професоре, и светлина по пътя. Съболезнования на семейството и близките му.
Светослав Желев, фейсбук
Един достоен човек. През 1969 изгълтах от кора до кора първата му книга „Актуалното кино“ и през годините следях какво пише и прави. Познавахме се, не бяхме близки. Последните три месеца исках да му занеса „История на БТА 1898-2023“, която написах, защото мисля, че тя допълва с важни детайли издадената под негово ръководство „История на НРБ“. Не се наканих… Бог да прости почтения голям учен!
Панайот Денев, фейсбук
На 83-годишна възраст си отиде проф. Ивайло Знеполски. Смъртта му е настъпила снощи около 22:00 часа, съобщиха за БТА от семейството му.
БТА
Загуби и завети
Две загуби – 29 ноември и на 1 декември – сполетяха българската литература и култура. Първо си тръгна проф. Ивайло Знеполски, а малко след него – поетът Владимир Попов. Две личности, които на пръв поглед може би изглеждат отдалечени една от друга, несводими под общ културен знаменател. Но съдбата направи така, че опелото на двамата се състоя в един и същ ден, макар и в различни храмове. Небето над София плачеше почти през целия неделен ден, а словото не можеше да си поеме дъх след тежките удари. …
След Ивайло Знеполски не просто културната среда в България изгуби едно значимо присъствие, не. След него зейнаха не една, а толкова много липси в толкова различни пространство. Не един свят осиротя – осиротяха множество български светове: историята на киното и културата; философията и културологията; семиотиката и медиазнанието; историята и теорията на комунистическите режими… Може ли да бъдат изброени всички?
Това е ефектът на вече липсващото множествено присъствие на Ивайло Знеполски. Той беше човек на няколко науки, няколко изкуства, няколко изследователски времена… В тях той не само се чувстваше у дома си, не само работеше и правеше открития, а приемаше и въвличаше други хора – студенти, съмишленици, опоненти, дискутанти, следовници. Проф. Знеполски знаеше, че да създадеш среда и общност е също толкова важно колкото да си силен индивидуален играч – виртуозен професионалист и проникновен учен. Затова около своята авторитетна фигура той изграждаше работни екипи, конструираше общности, вдъхновяваши и убеждаваше, критукуваше и насърчаваше, за да създаде мрежи от хора и дискусионно поле, в което културата искреше от смисъл. Лично видях това поне на три места: при колегиалното насърчение на научната програма за литературата на НРБ и департамент „Нова българистика“ на НБУ; в подкрепата за устояването на „Литературен вестник“; около общата работа в Института за изследване на близкото минало… Това е един от големите му завети: да действаш като честен професионалист така, че да събираш около себе си други умни и честни хора.
…
В началото, колкото повече осъзнавах как Ивайло Знеполски и Владимир Попов вече не са тук, толкова повече усещах, че откъм признаните, оставени от тях, вее безмълвие. Напоследък обаче – вместо безмълвие – все по-често чувствам, виждам прииждането на нови гласове. Това е реката от техни думи, запомнени завинаги в българския език, а в нея се вливат и други притоци от нови гласове – да техни ученици, на близки и далечни колеги и приятели, на подражатели и продължители. Двамата създадоха творчество, но и хора, които да продължат нататък… И това е последният голям завет.
Пламен Дойнов, Литературен вестник, бр. 43, 13-19.12.2023 г.
Незаменимият
Нямало незаменими хора? Професор Ивайло Знеполски по най-категоричен начин оборва това левичарско твърдение, с което дълго време се спекулираше. Можем да мислим в щастливи ретроспекции всички тези десетки и десетки събития, прояви, конференции, срещи с именити световни интелектуалци, които без него просто нямаше да ни се случат.
Така на междата на двете хилядолетия получихме възможността да дебатираме общоевропейски проблеми на културата и геополитиката в присъствието и с участието на Пол Рикьор, Жак Дерида, Юрген Хабермас и на още десетки знаменитости на хуманитаристиката и на политическата мисъл. Самият професор Знеполски участваше като равен в равните в тези запомнени завинаги негови „Софийски диалози“. Самото съграждане на ръководения от него български клон на един Дом на науките за човека и обществото бе пример без прецедент за проявен организационен талант, за удивителна способност да събира около себе си съмишленици и в чужбина, и у нас. Той можеше да беседва с Умберто Еко, с Райнхард Козелек и с Пиер Нора наистина пълноценно и да печели тяхното уважение и колегиален респект.
Чрез своите разнородни проекти за изучаването на близкото, на проклетото комунистическо минало, чрез своя последен Институт, проф. Знеполски предостави широката перспектива да мислим с респект за опитващите се да се съпротивляват „меко“ на режима или дори да го „коригират“, но и без да ги идеализираме прекомерно и безоснователно. Това особено се отнася за групата млади хора през 60-те и 70-те години университетски историци и философи с критични нагласи. Но може би най-същественият принос на проф. Знеполски бе сложният общотеоретически прочит на комунистическия режим, направен от него с близко приближение към социалния терен, но и с развитата способност да се съграждат общозначими за подобни режими типологии. В този своя Институт за изследване на близкото минало той привлече, обедини около себе си и осигури развитието на цяла мощна група нови изследователи.
А проф. Знеполски бе и семиотика-теоретик, кинокритик и киноисторик в по-ранните се години, бе и истински оригинално мислещ философ на историята. Той бе и на два пъти успешен министър на културата. Той можеше и да слуша внимателно, но и да ти направи заслужената остра критична забележка.
Наистина е незаменим проф. Ивайло Знеполски! Малко е да се каже, че ще бъде запомнен с всичките си светли и високи дела!
Михаил Неделчев, Литературен вестни, бр. 43, 13-19.12.2023 г.
Полифоничен и цялостен
Давам си сметка, че каквото и да се каже за Ивайло Знеполски, ще е недостатъчно – поради неговата всеобхватност, ще е повърхностно – заради дълбочината му, ще е ординерно – заради интелектуалната му мъдрост, ще е… А се чувствам длъжник, нали той писа за мен по повод моя годишнина. И по-важно: чувствам задължението, по-скоро необходимостта да изразя загубата за българския театър с неговата кончина. Познавахме се от тридесет години (усещате ли маразъма на миналото време), от които петнадесет работихме по проблемите на съвременната българска драматургия след учредяването на театралната категория драматургичен „Аскеер“.
Като член на журито на тази категория – редом с Богдан Богданов, Вера Мутафчиева, Пламен Дойнов, Георги Господинов, Георги Каприев и пр. – Ивайло Знеполски допринасяше безапелационно и проникновено за насърчаването и развитието на съвременната българска драматургия. Той участваше и в ежегодното списване на томчетата на Библиотека за съвременна българска драматургия „Аскеер“ с уникален професионализъм. В своите аналитични предговори – с присъщата си ерудиция и артистизъм – Знеполски хвърляше мостове и чертаеше евристични паралели между западноевропейската култура и впечатляващи образци в най-новата ни театрална драматургия.
Съчетаваше безкомпромисност и съчувствие с лекотата на просветения, аристократизъм и страст с убедеността на посветения. Полифоничен и цялостен, Ивайло Знеполски е от малкото неповторимости на нашето време. И такъв ще остане в духовната ни история.
Милен Миланов, Литературен вестни, бр. 43, 13-19.12.2023 г.
Бъди благословен вовеки, непрежалими приятелю!
Задълбочен изследовател на киното
Философът и културолог проф. Ивайло Знеполски е от малцината филмови критици, които концептуализират своите анализи и изследвания на кинематографичния процес у нас и в световното кино. Това е пряка функция от високата му специализирана квалификация като академичен учен, но съчетана с личното му присъствие през по-ранни години в реалната филмова практика у нас и задълбочено познаване на водещите тенденции в световното кино. Пряко свидетелство са дори само заглавията на основните му монографии и книги, публикувани с неотстъпна последователност през годините: „Актуалното кино“ (1969), „Пътища и пътеки на българското кино“ (1972), „Между отчуждението и насилието“ (1974), „Кинематографичният процес“ (1980), „Филмът в полето на културата“ (1985), „Катастрофата като филмова метафора“ (1992) и други.
Още с появявата си авторските му книги, както и съставената от него антология в 2 части „Из историята на филмовата мисъл“ (1986-88) се открояваха в профилираната филмова литература. Защото те не само засягаха важни тематични области и актуални проблеми в собственото изследване на киното, но запълваха безспорни липси със специфични културологични наблюдения. А не на последно място, анализираха нови за времето си комуникационни аспекти на масовите медии, които завземаха непознати преди пространства в информационната вселена, наложени от новите технологични възможности. Показателна кратка илюстрация за критическия подход в текстовете на проф. Знеполски е дори само заглавието на неговата рецензия за филма „Лачените обувки на незнайния войн“ (1979). Мнозина го назоваваха „Амаркорд“ на Рангел Вълчанов“ като един от най-зрелите му авторски филми. Неочакваният обобщаващ наслов на проф. Знеполски бе „Паметта на аграрната цивилизация“! Три думи, които мигом осветяват филма като културен феномен!
А така със своя индивидуален изследователски ключ проф. Ивайло Знеполски очерта безспорното си лично присъствие в теорията и критиката на киното като самостоен сегмент от общия културен процес.
Божидар Манов, Литературен вестни, бр. 43, 13-19.12.2023 г.
Създателят на общности
Елегантен и сдържан. Така ще запомня аз проф. Ивайло Знеполски. Точно както си представям, че трябва да изглежда един академичен човек. Елегантен в изказа и начина на мислене, дори и във външния си вид. Сдържан, но не и сух в отношенията с единомишлениците. Сдържан, но винаги аргументиран и в критиките към своите опоненти. Внушаваше доверие и убедителност, без да издава силни емоции или да повишава тон. Човек с позиция, която защитава ненатрапчиво, но много последователно. Със сигурност още дълго ще ползваме, цитираме и анализираме неговото академично наследство, неговите книги. Но тези негови качества направиха възможно неговото най-голямо постижение – това да създава общности.
Навсякъде, където е работил – в катедра „Културология“, Дома на науките за човека и обществото, Института за изследване на близкото минало, той остави след себе си институции, основани не на неговата лична харизма или авторитет, а на общността от хора, които той успяваше да обедини, мотивира и насърчи. Задавал съм си въпроса как успява да изгради тези общности. От личен опит мога да говоря само за Института за изследване на близкото минало.
Намирам създаването на общности за важно качество в нашето фрагментирано време.Затворени в своите възгледи, днес често сме готови да чуем само тези, които мислят като нас. И бързо да загубим интерес, да започнем яростно да спорим или да се обидим на тези, които не споделят нашето мнение. Изкушаваме се да се изтъкнем, като открием и посочим грешките на останалите. Затова и първото условие за успешното съграждане на общности е не толкова дългосрочното планиране, колкото способността за поддържане на добри отношения с колеги, които не винаги могат да бъдат приятели. В това отношение неговата сдържаност винаги беше предимство.
Институтът за изследване на близкото минало стана възможен благодарение на вече изградения негов личен авторитет. Но този авторитет трябваше да бъде защитен и пред нас, които тогава не го познавахме толкова добре. Всички, участвали в обсъжданията на Института, помним как нерядко тези обсъждания са били строги, понякога сурови. След тях се налагаше допълнителна и понякога дълбока преработка на изследване, което всеки мислеше за завършено и искаше по-бързо да бъде издадено. На тези обсъждания той винаги взимаше думата последен. Винаги беше подготвен, проектът беше внимателно изчетен, поставяше на автора въпроси, но и повдигаше критики, които понякога изискваха още месеци работа, преди да се стигне до публикация. Начинът, по който отправяше тези критики, никога не оставяше съмнение, че са изказани добронамерено. А дори и когато тези критики бяха сурови, те никога не бяха изказвани със силни думи.
Другият фактор, направил възможно съхраняването на създадените от него общности, беше последователността между личното и публичното му говорене. Не вярвам, че този опит беше придобит от участието му в политиката. Дори и да не съм бил съгласен с някои от изказаните от него тези и оценки, никога не забелязах разлика между това, което казва публично и това, което би казал директно на човека, за когото става дума. В наше време, когато мнозина разчитат думите, казани днес, да бъдат забравени още на следващия ден, намирам тази последователност за трудно постижим, но и важен стандарт за следване.
Част от умението му да създава общности беше и способността му да се учи, дори и от по-млади и по-неопитни от него хора. Страстта му беше културологията и историята на идеите, но в Института той стана и историк. Макар и критичен към редица страни на българската историография, а понякога и към методите на историята, самият той откри скритото очарование на архивните документи, направило възможни негови книги като „Как се променят нещата. От инциденти до голямото събитие“. Вероятно заслуга за това имаха и другите колеги от Института за изследване на близкото минало, мнозинството от които „чисти“ историци. Колкото и да беше критичен към дребнавостта на нас, историците, които сме способни да правим бележки за липсата на посочен лист от цитираната архивна единица, той успяваше да отговори и на този стандарт. А това превърна неговите книги в изследвания, които се ползват и цитират в най-различни научни дисциплини. Защото той беше един от малцината, способни да съчетаят теоретични познания с пунктуална архивна работа, и то по начин, трудно постижим за останалите.
Още нещо направи възможно общностите, създадени от него, да бъдат трайни. И това беше желанието му да даде перспектива. Не само за себе си, но и за своите колеги. Конкретно по отношение на Института това намери израз в стремежа за издаване не само на оригинални научни изследвания, но и в желанието му тези изследвания да надхвърлят българските граници. Така стана възможен сборникът Bulgaria under Communism, едно от малкото изследвания на английски език, представящи задълбочено българския комунизъм.
Допускам, че стремежът за създаване на общности беше негово съзнателно усилие. Уверен съм, че имаше съзнанието, че личният успех е възможен не въпреки, а тъкмо благодарение на успеха и на другите. Толкова по-голяма е и нашата отговорност да се опитаме да съхраним и развием общностите, създадени от него.
Момчил Методиев, Литературен вестни, бр. 43, 13-19.12.2023 г.
В идеи и с труд
Срещата ми с Ивайло Знеполски дойде рано – през ’97 или ’98. Той водеше своя курс по обща семиотика в Културологията на СУ. Не мога да се похваля, че съм бил мигновено погълнат от нещата, с които ни занимаваше. За един 20-21-годишен студент отмерената лаконичност, беловласата достолепност и овладяната ерудиция, с която ни говореше за Сосюр, Пърс, Якобсон, Барт, Йелмслев и Лотман, за високите теории, не беше задължително наелектризираща. Научихме доста без да си даваме сметка. Говореше бавно от малки листчета със ситен почерк и записвахме лесно.
Същинската ни и съвсем навременна (този път) среща дойде през 2000 г., когато избрах да бъда част от магистърската програма по социална антропология и неговия курс за интелектуалците в НРБ. Донякъде изненадващо високият теоретик много настояваше да работим в архива. Винаги съм искал да откривателствам и сам се убедих, че ровенето в папките на Литературния музей, документите на Александър Жендов, Георги Караславов, Тодор Генов, Орлин Василев и други представители на лявата интелигенция между двете войни ми доставя искрено удоволствие. Потъването в праха на автентичните думи и отминалите случки ме отърва от предразсъдъците и ме поведе към разбирането.
Бях щастлив с дипломната си работа за „Подчинената муза“. Идеята за заглавието ми подсказа Ивайло. По същия незадължаващ начин дойде вметката му, че се отваря докторантско място при него (2003 г.). Този път решихме да се захвана с Пърс – обратно към високата и не толкова позната теория. Разреденият въздух на Пърсовата семиотика не предполага чест контакт с българската история, но през 2007 г. здравословно и спасително за неугасналите ми исторически интереси се оказва начинанието „Институт за изследване на близкото минало”, както и цялата общност около него. Така и до днес.
Като погледна назад, има-няма повече от 20 години общуване с Ивайло Знеполски. Това си е изграждане. Неговото поколение (роден 1940 г.) и моето (1977 г.) са далеч едно от друго. Разделя ги поне едно друго поколение. Затова не се получи да споделим ежедневието си, почивката, забавленията. Мисля, че е за добро. Остава си същият премерен, сдържан, невитиеват, но дълбок и ясен мислител; последователен и верен на убежденията си човек; работлив, очакващ, въвличащ и честен шеф. Няма как този дестилат да остане под знака на „загубата“, „сбогуването“ и други топли човешки жестове. Написал ми е: „Спомен за годините на измамна лекота и здрав труд…”. Последното стискане на ръката: „Това, което ни остава, е вълнуваща интелектуална авантюра“. В идеи и с труд…
Димитър Щ. Димов, Литературен вестник, бр. 43, 13-19.12.2023 г.
Редеят, ден след ден редеят върху лицето на земята приятелите ми. Броят на мъртвите от тях вече май взе да надхвърля броя на живите. И мъртви, те си остават мои приятели – и даже още повече мои приятели стават, умирайки. Но както писах в един от романите си, неуместно, нелепо е някак си аз, живият, приятел на мъртви, на покойници приятел да бъда. Макар че позамисля ли се, какво пък толкова неуместно, какво толкова нелепо има. Мъртвите измежду хората на този свят са относително мъртви – относително живи са и живите. И на тези две извечни относителности, на тяхната реципрочност се крепи като че ли цялото ни духовно битие на християни. Когато умират хора близки и скъпи, тъкмо относителността на живота и смъртта е нашата последна и самотна утеха – утехата на битието срещу небитието. Която ни теши дори когато не сме християни, когато материалистичният светоглед е прогонил от съзнанието ни Богочовека. Един от тези самоутешаващи се в сетния предсмъртен миг ведомствени богоневерници е невероятният поет Божидар Божилов:
Не си отиват мъртвите от нас,
когато ги оставим под земята.
Едва тогава истинската власт
на чувствата им врязва се в сърцата.Защото тихата несъпротива
на дланите, полегнали в цветя,
огромна, страшна сила придобива,
опровергавайки смъртта.Разбира се, и впримченото във физическия живот стихотворно езичество върши работа, когато медицината откаже отсрочка, и несъпротивата на „дланите, полегнали в цветя”, вещае утеха, но аз предпочитам другото, нематериалното, християнското, Христовото упование. Придружено, разбира се, неотлъчно от утехата на спомена за един човек и творец, творил и пресътворил дума по дума многократно и себе си, и света около себе си.
С проф. Ивайло Знеполски ме свързва и една братски поделена литературна награда, но едва ли това е най-топлата ни връзка. Никой от нас не се трогваше особено от наградите, не общата награда укрепи дългогодишното ни приятелство – укрепи го спойката на общата ни близост с друг един творец и философ от национална и от европейска величина – Асен Игнатов. Години, десетилетия преди да зърна лика му, Асен ми е разказвал за Ивайло. И Ивайло ми разказваше през годините и десетилетията със същото сладкодумие за покойния Асен. Така е устроен светът – понякога мъртвите (относително мъртвите) ни завещават приятелства с относително живите. В маршрута на този кръговрат Георги Марков ми завеща безценните ми приятелства с Георги Мишев, със Стефан Цанев и с Асен Шопов, години преди да ги зърна с очите си и да се сприятеля собственоръчно с тях. Приятелството ми с Ивайло пък е завещание, дар, спомен от Асен. Тъкмо тази безначална и безкрайна взаимосвързаност, тъкмо тази вековечна щафета е още едно несломимо противодействие на физическата смърт. Която в моите очи вещае и подготвя прехода към другия, неподвластния на времето метафизически живот.
Аз сега няма да тръгна да търся доводи в защита на живота, припомняйки многото творчески постижения и заслуги на Ивайло, няма да разказвам защо и как чуждестранни писатели и мислители от световна величина стъпиха на българска земя благодарение на неговите лични усилия, няма да коментирам и великодушието, с което Ивайло подкрепяше изпадналите в немотия приятели, между които и вдовицата на Асен – Дора. В нашите технократични времена за тази фактология си има безчет информационни източници, достъпни за всеки. Ще ми се само да отбележа, че както никой творец не се ражда случайно и ненавременно, така и неговата смърт оставя закономерно празнина, пространство за болката на всеки от нас, надживелите го физически. Една болка, която и вярата Христова може да утеши, но не и да възмезди. Но и една болка, чието наличие е най-несъмненото свидетелство за живот…
Димитър Бочев, 07.01.2024 г., Портал Култура