Емил Георгиев от в-к Труд зададе въпроси на проф. Ивайло Знеполски, директор на Института за изследване на близкото минало и лектор в Софийсия университет за българската история, комунизма, съвременната култура и висшето образование.
– Проф. Знеполски, как си обяснявате изобилието от изложби и събития, които представят по един умилително забавен начин живота преди 10 ноември?
– От една страна, има носталгия, а от друга – по-младите хора, които не познават времето на комунизма в битов план, изпитват любопитство. (Впрочем, тази носталгия има конкретни политически генератори.) В сравнението между вещите от онази епоха и вещите на българския ранен капитализъм те намират някакво меко осъждане на предишния режим и може би черпят самочувствие. Дъвката “Идеал” и шоколадът “Крава” са инструменти за осмиване на режима и преодоляването му чрез душевна щедрост и опрощаване. Във всеки случай мотивите се преплитат. Но има опасност разглеждането на комунизма и соца като взаимозаменяеми понятия да доведе до преместване на акцента от политическото явление към артефакта.
– Защо много рядко се сещаме за другата истина – лагерите, показани в изложбата в Националната художествена галерия, които определяте като “срамната тайна на режима”?
– Поколенията, през които е преминал валякът на годините и по-дълбоко са осмислили преживяното, няма как да не са чувствителни към насилствената природа на комунизма. На Кръглата маса за лагерите един бивш лагерист каза: “Най-накрая да видим една изложба за онова време без портретите на Живков и сие.” Меката форма на отрицание на комунизма очевидно е свързана с годините, в които обществото не събра куража да застане лице в лице с реалностите на режима и да обсъди чертите, които в открит или прикрит вид през цялото време са изявявали истинската му природа. Надявам се, че макар и бавно, обществото съзрява и се освобождава от неудобството и страха да говори за миналото.
– Преподавате и у нас, и във Франция – различават ли се нашите студенти от френските?
– Как да сравняваме едно трудно изграждащо се и едно отдавна добре структурирано общество? Във Франция са налице необходимите политически и интелектуални инструменти за разбиране и оценка както на миналото, така и на настоящето. Там не е трудно да се изгради консенсус по най-сложните казуси в ключа на безпощадна критичност. От лични наблюдения знам по какъв начин се говори за неща като: колаборационизма и френското съучастие в унищожаването на евреите, колониалното минало, войната в Алжир, събитията от май 68-а, времето на Дьо Гол или Митеран… Тези проблеми не само присъстват постоянно в публичното пространство с категорични оценки, но са и част от учебните програми. Младите хора са изключително будни, те са в авангарда на социалните движения и не пропускат случай да защитят правата си и изразят недоволство.
– А у нас?
– Метафора на състоянието е Студентският град – нещо средно между спален чувал и вертеп, място за набавяне на свежа плът. Ще дам един пример за сравнение: в най-големия университетски кампус край Бордо, в който живеят и учат 50 хил. студенти, има само едно кафене и един ресторант в периферията му. В замяна на това има огромна четириетажна библиотека, която работи цяла нощ. Голяма част от младите хора у нас са изцяло аполитични. Има студенти, които не знаят какво е станало на 9 септември 1944 г. Развиват се симптоми на ранен конформизъм и консумативизъм. Медиите, а и деформациите в демократичния ни живот насаждат моделите на чалга културата за красив и лесен живот, за бърз успех без особени усилия. Рядко се среща желанието за сериозно инвестиране на усилия в образованието, но и реалността не дава много примери как това е свързано с успеха.
– Тези дни излезе “История на Народна република България”, на която вие сте редактор и автор на предговора и някои от главите. Кое е най-голямото културно противоречие на комунизма?
– Ще посоча два парадокса. Първият е, че комунистическата държава инвестираше щедро в сферата на културата, като в същото време правеше всичко възможно да ограничи възможността да се развива свободно.
За тази цел бе създадена една свръхпрослойка, наричана художествено-творческа интелигенция, чиято задача беше отвътре да контролира сферата.
Творчеството, в противоречие със самата си дефиниция (автономност, индивидуалност, инициатива) бе ограничено и тласкано към придатък на пропагандната машина на режима. Не казвам, че по времето на комунизма не са съществували и качествени творци, но те се брояха на пръсти. Реализираха се в мъчителна борба с ограниченията – благодарение на талант, кураж, случайност или връзки. И тук е вторият парадокс: културата бе подчинена, но играеше важна роля. Нарушаването на някои забрани в сферата на съдържанието и изразните средства беше източник на засилен интерес от страна на публиката и на особен престиж за творците. На фона на тоталния контрол върху обществото единствено културата бе в състояние да намери пролуки и да надхитри системата. Това определя и изключителното й място в живота на обществото – липсата на истински политически събития е заета от културни събития. Има и един друг парадокс – концепцията за интензивното й и планово развитие, но той предполага дълъг разговор…
– А кой е културният парадокс на българския посткомунизъм?
-Основното противоречие е, че в контекста на промяна на политическия и икономически модел, в ситуация на криза и на бедност избуя необуздана култура на хедонизъм и на разточителен консумативен манталитет. Опитът на интелектуалците, излизащи от комунизма, се оказа непригоден, а опитите да се намери адекватен език за ситуацията, макар и да не липсват, все още не са се доказали и не са извоювали признание. Голямата трансформация изисква концентрация на усилия и, следвайки Макс Вебер, една протестантска етика на пестеливост и съзидателност. В общокултурен план – не се появи предприемаческа прослойка, пропита от ценностите на труда и увеличаване на благосъстоянието. Вместо това средствата отиват за показна консумация: скъпи автомобили, яхти, бижута, фолк певици и т.н. Властва манталитетът на изневиделица забогателия плебс.
– Може ли да търсим корените на днешните масови увлечения по врачки, магове и “феномени” в склонността на Людмила Живкова към езотериката и институционализирането на Ванга?
– Не бих й приписал и този грях. Нека не забравяме, че и много интелектуалци направиха пътека към Петрич. Баща й също посещаваше Ванга, дори заведе Брежнев при нея. В това може да видим знак на залез на комунистическата догма. Културните корени на българския комунизъм водят към дълбините на традиционната селска общност. Градските, социалдемократични елементи в комунистическото движение, доколкото ги имаше, много скоро след завземането на властта бяха маргинализирани и отстранени. Днес избуяването на суеверията е комбинация от безпътица, екзистенциална криза и търсене на опори в традиционната култура и свързаните с нея практики. Остатъци от традиционната племенна култура компенсират недостига на модерен рационализъм.
– Защо 20 години след края на тоталитарния режим в културния елит почти няма промени?
– Бедата не е в това, че едни и същи личности продължават да са активни (творческото дълголетие е респектиращ факт), а в това, че повечето от тях творчески са останали в отминалата епоха и политическата конюнктура като аксесоар ги влачи и настанява в центъра, не на културния живот, а на публичното внимание. Във водещи среди на БСП витае разбиране за културата и културния престиж, силно приближаващи се до модела на късния комунизъм. Те не успяха да се адаптират към новите условия и новите културни потребности. И не е толкова страшно, че властта ги закичва с медали, колкото това, че медиите, следвайки държавния ритуал, ги възпроизвеждат, без реална тежест в обществото, като авторитети. Появиха се талантливи творци от новите поколения, но те са изправени пред невидимата стена на непубличността. Те, разбира се, имат своите кръгове от почитатели и с времето влиянието на тези кръгове ще расте, тъй като творчеството им отговаря на потребностите на днешния ден.
– През 1977 г. на среща с литератори Тодор Живков казва: “Гръбнакът на българската култура е политически.” Какъв е той днес?
– Днес той не е политически, но има многопосочен натиск да бъде моделиран в националистическия регистър. Отвореното общество и глобализацията поставят под силен натиск малките национални култури. Неконтролирани потоци от културни продукти заливат пазара и изтласкват в ъгъла нашата слаба културна индустрия. Тя не е конкурентоспособна, но нищо не може да замени нейните послания. При това положение е странно, че не среща подкрепа от институциите. Те залагат на историческото минало и на историческото наследство, не само като национален маркер, но и като нещо, което в момент на криза на политическите идентичности може да ги легитимира. Анализирайки състоянието на работническата класа в Англия през ХIХ век, Маркс казва: “Овцете изядоха хората”, имайки предвид, че текстилната индустрия, която се нуждае от вълна, е изтласкала селяните от земята. У нас съществува опасност историческото културно наследство да изяде живата култура. Рискуваме да изпаднем в един вид културно некрофилство. И най-дребният предмет, изровен от тракийските гробници, заема водещо място в телевизионните новини. Същото е и с препогребването на неясните мощи на българските ханове… В центъра на вниманието трябва да бъде живата култура и това от нея, което говори за съвременния живот и проблемите на съвременните хора… Историята трябва да се изследва и изучава, но не за да се остане при нея, а за да се обясни настоящето и по-мъдро да се гради бъдещето.
в-к „Труд“, 19 ноември, 2009 г.